Обещание

- Заслужаваше ли си?

Въпросът увисна между тях като присъда, произнесена на висок глас.

Старецът гледаше вълните и стискаше устни. Мислите му се разбиваха с грохот в очите и ги пълнеха със сълзи. Солени и с горчив послевкус.

Мъжът на средна възраст се опитваше да прочете лицето му, но се чувстваше като слепец пред книга.

Това трябваше да бъде самият той. На седемдесет и две. Само след двадесет години.

Търсеше себе си - в умореното чело, в увисналите бръчки край устните, в посивелите склери на очите. Но откриваше единствено ехо от спомена за баща си.

Старостта е кръстопътят на поколенията – помисли си той.

Дали навремето баща му се бе гледал в огледалото и в старостта си бе откривал своя баща? Не знаеше. Никога не си бяха говорили за това. Говореха си за баналните неща. Или за подбраните хубави. Спестяваха лошото, скучното, грозното и болката. Защо да натоварват другия? Когато споделяш с любим човек искаш да му доставиш удоволствие. Дори ако трябва да поукрасиш истината.

Дали и старецът затова мълчеше? Опитваше се да подбере спомените си, за да му достави удоволствие. Да го пожали? Да му даде надежда?

Явно само лицето му щеше да бъде отговорът, който щеше да получи.

Мъжът се опита да проследи погледа му.

Морето.

„Най-голямото събитие“ – нали така един поет бе обрисувал морето. Морето, което обича само живите.

А те стояха тук, изхвърлени на брега.

Морето ли ги беше изхвърлило? Или живота? Или времето?

Мъжът почувства солта в очите си. Дали беше от вятъра, от пръските на зелената вода или от тежкия мирис на водорасли? Не искаше да признае. Дори пред себе си.

Старецът му направи знак, че иска да седне. Протегна ръка за помощ. Явно краката вече не го държаха.

Мъжът го хвана и усети тежестта на остарялото му тяло – като котва в дълбока вода.

Стресна се от тази тежест, но му помогна.

Старецът седна с въздишка.

Мъжът се отпусна до него.

Морето не съществуваше. Нито пясъкът. Нито вятърът. Нито вълните. Дори и старецът.

Всичко това беше конструкт на въображението. Упражнение по живот на бързи обороти. Опит да се намери оправдание за допуснатите грешки. Или за невзетите решения?

Няма как да питаш бъдещето за каквото и да било.

Бъдещето не знае повече. То само си спомня. А спомените са винаги пренаписани от последствията.

Решенията, каквито и да са те, са винаги верни. И винаги имат последствия. Животът е „верен“ по дефиниция. Аксиоматично - нали това беше думата.

Всеки е загубен в контекста на живота си. Своя и на другите. Всеки подлежи на тълкуване. И всеки заслужава бележка под линия.

Поправки няма.

Няма и полуистини.

Мъжът се стресна.

Той ли беше казал това? Или беше чул мислите на стареца? На този старец, който беше самият той, но беше и баща му, и дядо му, и всички останали мъже, събрани в тази точка на пресичане?

Така ли се говори с бъдещето? В мислите, в догадките, в периферията на осъзнатото?

Старецът вече не гледаше морето.

Беше се обърнал към мъжа и се взираше в лицето му.

Всъщност не.

Гледаше сякаш през него. Още по-назад. Към младежа. А може би към детето. Към началото на историята. Ненаписаната, но изживяна. Каквито са всички спомени – почувствани, изстрадани, отречени и накрая препарирани в хербария на паметта, загубени в някой ъгъл на подсъзнателното.

Какво ли вижда той в мен? – запита се мъжът.

Наведе се напред в неосъзнат импулс, за да попита, но нещо го спря.

Старецът не го виждаше.

Той се опитваше да разчете предисловието на историята.

За миг на мъжа му се стори, че средната възраст е най-безинтересната част от всяка човешка биография. Всички важни решения уж са вече взети. Всички големи грешки са направени. Пропуснатите възможности са започнали да приличат на чужди животи.

Всяко начало е богато на възможности.

Всеки край – на равносметки.

А средата? Средата сякаш е рекламната пауза на живота. Време на отговорности, графици, вноски, болести, родителски срещи и чужди очаквания — неизбежните, досадни подробности, които бавно разяждат духа, докато светът ги нарича успешен живот.

Мъжът се почувства подтиснат. Някак обиден на стареца. За мълчанието му. За погледа който минаваше през него. За сълзите в очите му. И за това, че беше тук.

Бъдещето няма място в настоящето.

То е винаги илюзорно, вероятно, допустимо. Но най-вече поправимо.

Поправимо днес. Не вчера, не утре – днес.

Защото днес е всичко, с което разполагаме. Защото ние сме времето. Без нас то не съществува.

 

Очите на стареца се усмихнаха.

Лицето - не.

Лицето на мъжа се усмихна.

Очите – не.

 

- Заслужаваше ли си?

Въпросът увисна между тях за втори път. Само че този път - като тихо обещание.

Животът не произнася присъди.