Морето

Времето е конструкт.

Нашият начин да подредим безкрая.
Всъщност времето не съществува.
Ние сме ехо в тъканта му — слоеве, отдалечени на шестдесет секунди в минута.

---

— Помниш ли… морето?

— Помня, разбира се. Мама ме вдигаше над оградата, за да го зърна всеки път, когато разбирах, че отиваме в… градинката.

— Ти мразеше градинката.

— Да.

— Но обичаше морето.

— Морето беше толкова синьо… и толкова страшно.

— Страшно?

— Да. Винаги навъсено и дълбоко — толкова дълбоко, че можеш да потънеш в него и никога да не достигнеш дъното.

---

Дъно има винаги.
Дъното е неизменна част от нещата.

Но в живота разбираш, че си го достигнал едва след като вече си се оттласнал от него.
Дъното винаги е на крачка назад във времето.

---

— Нали знаеш, че това не беше никакво море. Само един занемарен училищен басейн.

— Тогава не знаех.

— А сега?

— Сега предпочитам да не знам.

— Защо винаги се самозалъгваш? Илюзиите болят най-много, когато живееш вътре в тях.

— Но са и най-красиви.

— Винаги ли красотата и болката вървят заедно?

— Не. Те са едно и също. Но в различни времеви ракурси.

— А помниш ли защо мама ти показваше морето?

— Помня… и същевременно съм забравил. Помня само необятното синьо, което отекваше в мен. И колко сигурен се чувствах в прегръдката ѝ. Толкова сигурен, че дори бездънното море не можеше да ме уплаши. Защото силните ѝ ръце ме държаха здраво.

— Мразеше да ходиш на градинка. Започваше да плачеш още на пътеката. Затова мама ти показваше басейна и го наричаше море.

— Не помня омразата, помня морето.

— А защо се страхуваше?

— Не помня.

— Може би защото беше новото дете и никой не си играеше с теб?

— Може би защото те блъснаха от люлката и ти сцепиха главата?

— Възможно е. Но не искам да помня.

— А аз си спомням нещо друго.

— Какво?

— Имаше едно момиченце. То ме целуна за рождения ми ден.

— Това беше само за снимката.

— Много си жесток.

— Не. Просто това е истината.

— Истината е само друг вид илюзия. И както всяка илюзия – боли.

---

Спомените са странно нещо. Те са като онези панорамни снимки, в които се слепват няколко кадъра. Но на фокус остават само образите в центъра. А всичко около тях се размива.

Понякога обаче именно размазаното е истинската история.

---

— Морето беше първото ми разочарование.

— Защото не беше море.

— Не. Защото не беше достатъчно страшно.

— Какво значи това?

— Значи, че не беше достатъчно голямо, за да заглуши страха от непознатите деца… и тишината в спалното помещение… в онези безкрайни следобеди, които миришеха на картофена яхния и на нещо, което години по-късно щях да осъзная, че е разочарование.

— Понякога е по-лесно да виждаш живота като низ от разочарования.

— Не понякога. Винаги. Разочарованието е разтрошената сянка на илюзиите, когато си избрал Истината за смисъл на живота си.

— Каквото и да означава това...

— Каквото и да означава това.

— А илюзиите?

— Илюзиите са сълзите скрити в тишината на смеха.

...

— Защо всички замълчахте?

— Защото понякога мислите стигат до брега много преди думите.

---

Думите са мост между душата и негатива на реалността.
Но думите са и бездната, в която чувствата заглъхват, преди да стигнат до смисъла.
Понякога са най-силни именно когато останат неизказани.

---

— Някой спомня ли си за какво мечтаехме тогава?

— Да стана капитан на кораб.

— Някой да ме приеме такъв, какъвто съм.

— Някой да ми позволи да го обичам.

— Да направя хората щастливи.

— И?

Тишина.

— Всичко се случи.

— Не.

— Случи се.

— Кога?

— Още не знаеш.

— Това няма смисъл.

— Има. Въобразяваш си, че бъдещето още не се е случило, но мечтите са бъдеще, което ехти назад във времето.

---

Ние сме ехо в тъканта на безкрая — слоеве, отдалечени на шестдесет секунди в минута.

Времето не съществува.

То е само опит да подредим себе си.