Спомен за мечта

„Колко бързо отлетя времето.“ — въздъхна майка му.

Харолд стисна зъби и дъхът му изсвири.

„Така и не разбрах какво е щастие“ — продължи тя.

Думите ѝ потънаха в него като камъни.

Светът леко се люлееше пред очите му.

Изкачваха се мъчително бавно по олеселия хълм. Той вървеше половин крачка пред нея и внимателно избираше откъде да минат. Стараеше се счупените стъпала да остават откъм неговата страна, за да ѝ е по-лесно.

За миг спря и погледна нагоре към върха. Оставаше им съвсем малко.

Небето беше жълтеникаво. Перестите облаци, поръбени с алено, приличаха на отровна мръсносивa пяна. Вятърът разнасяше праха, но не носеше облекчение. В устата му горчеше.

Ръката ѝ беше преметната през рамото му — почти като прегръдка. Тялото ѝ се беше отпуснало върху него. Само отчаянието му ги държеше на крака.

„Там…“ — продължи тя с хрипливия си глас.

Той не каза нищо. Направи още една крачка и я придърпа след себе си.

„На върха… ли е щастието?“

Тялото ѝ потрепери и той се стегна, за да я задържи права.

От рязкото движение усети как остра болка го прониза точно под ребрата отляво.

Дъхът му секна. Светът плувна в очите му.

„Там ли се крие?…“ — довърши мисълта си майка му, а гласът ѝ изсъска.

Харолд спря за миг и си наложи да поеме въздух.

След цяла вечност успя да вдиша отново. Прониза го неочакван студ.

Иззад върха се дочу тътен и склонът под краката им потрепери.

Погледна майка си. Очите ѝ бяха все така разфокусирани, празни. Продължиха.

Крачка.
Още една.
Залитащи. Нереални. Невъзможни.

След десетина стъпала оцелялото като по чудо стълбище свършваше и нагоре продължаваше само споменът за него — разровена пътека, обрасла с отровени диви треви и сгърчени храсти, жълти като небето, под което растяха.

Спряха.

Краката му поддадоха и той се подпря на последното стъпало.

Върхът беше невъзможно далеч.

— Хайде, остана още съвсем малко. — по-скоро издиша, отколкото каза Харолд.

Дали искаше да окуражи старата жена или себе си — не знаеше.

— Горещо е! Защо е толкова горещо!? — почти извика майка му. А после добави почти без звук: — Не издържам повече…

Ръцете ѝ се вдигнаха и с трескави движения тя започна да дърпа дрехите от себе си.

Харолд отпусна ръце. Нямаше сили да я спре. А и не виждаше смисъл да го прави.

Майка му захвърли големия надупчен шал, който ѝ служеше и за одеяло в студените нощи, в безбройните скривалища и бомбоубежища по пътя.

После съблече превърналите се в парцали яке и елек, които се държаха на гърба ѝ сякаш единствено със силата на волята ѝ.

Изпусна дори чантичката си — а в нея беше най-ценното ѝ: празната бутилка, от която пиеха, когато намереха вода.

Харолд продължаваше да я гледа нямо.

Ръцете ѝ трепереха.

Когато посегна към врата си, пръстите ѝ за миг се задържаха там — сякаш търсеше нещо, но не можеше да си спомни какво.

Почти несъзнателно пръстите ѝ развързаха червената кърпа от врата ѝ.

После внезапно силите ѝ я напуснаха.

Кърпата се плъзна между пръстите ѝ. Вятърът я подхвана и я понесе към прашните облаци. Увисна за миг — единственото цветно нещо в този свят, ярко, живо петно сред охрата и праха. После се пречупи. И възпламени.

Майка му се свлече на земята.

— Не мога да си спомня… не мога да си спомня… — прошепна тя, а в гласа ѝ се усещаше паника. А после — сякаш вече не контролираше движенията си — изрита облепените с тиксо обувки от краката си.

От очите ѝ една сълза се търкулна по сивата кожа на лицето ѝ. Неосъзната. Непочувствана.

Харолд не знаеше колко време останаха така.

Вятърът минаваше през тях — все по-горещ и безжалостен.

Никой не промълви и дума. Те седяха потънали в мълчанието си, обгърнати от самотата си.

Той вдигна поглед.

Червеното вече не беше само по краищата на облаците. Беше навлязло навътре — бавно, тежко, като рана, която се разтваря.

Светлината се сгъсти.

— Мамо… — гласът му прозвуча тихо, почти чуждо.

Тя не отговори.

Той се поколеба. Светът се люлееше и извиваше пред очите му по начин, който му подсказваше, че скоро ще загуби съзнание.

Събра сили и опита отново. Гласът му дойде сякаш от много далеч:

— Здравей, мамо.

Майка му го погледна и за първи път от много време сякаш наистина го видя.

Погледът ѝ се избистри. И Харолд също я позна.

Макар и само за миг, това вече не беше старата тридесет и няколко годишна пречупена, загубена в себе си жена, която едва пристъпваше до него и говореше несвързано. Беше онази, която го стискаше до отмала в прегръдките си в студените нощи и му разказваше приказни истории за едно невъзможно минало, в което светът не е чакал обречения час на своя край.

Минало, което тя също не бе виждала, но бе мечтала.

Спомен за мечта за един свят със синьо небе и големи градове, пълни с красиви сгради, и хора — толкова много хора, колкото не можеш да преброиш.

Харолд никога не бе успял да си представи този свят. Знаеше думите, но те не можеха да събудят в него образи.

Затова се взираше в очите на майка си.

И пиеше от тяхното мечтание.

Същият този поглед Харолд видя на лицето на майка си в този момент, в притихналия, отровен следобед.

— Мамо?..

— Здравей, миличък — каза тя тихо.

И се усмихна. Истински.

— Радвам се, че още си жив.

После се огледа. Небето вече гореше. Добави почти без глас:

— И съжалявам.

Харолд не отговори.

Върхът се взираше в тях.

Градът под тях беше празен и начупен.

Облаците пулсираха в червено.

— Сега… щастлива ли си? — попита той, но погледът ѝ отново беше потънал навътре в нея, а времето се бе разплело в очите ѝ. Тя не отговори.

Нещо в него се скъса. Болката проблясна за миг. И изчезна.

Тишината го заля.

Вдиша, този път без усилие, и застина.

Лицето му остана обърнато към небето — с изражение на почуда и въпрос.

Жената не забеляза.

Тя гледаше нагоре. Право в огненото кълбо, което разкъсваше небето.

В очите ѝ нямаше страх. А само облекчение.

— Да… — прошепна тя.