Чорапчета

Зелените искри в очите и се виждаха само когато се смееше, а когато бе сърдита очите и бяха като зимна виелица, сиви и пълни с цигарен дим.

Но той не се влюби в нея заради очите.

А заради едни детски чорапчета, които висяха на един простир, който никога не бе виждал.

Когато накрая намери достатъчно смелост, за да набере номера и, осъзна, че това е безразсъдство. Когато тя се обади, успя да се представя и като по чудо гласът му не потрепери. За сметка на това ръцете му едва не изпуснаха телефона.

Размениха си стандартните баналности, с които неуспешно се опитаха да запълнят бездната от 20 години помежду им.

Тя каза нещо.

Той престорено се засмя.

Опитваше се да осмисли думите и, но усети, че е спрял да я слуша и отчаяно се опитва да чуе спомена си - онази мелодия на младостта, мечтаеща за бъдещето.

На моменти му се струваше, че в бързите и несвързани думи долавя далечно ехо от щедрия и непресторен смях и деликатните мелодични извивки на смутената и невинност, които се появяваха в тона и, когато се опитваше да бъде сериозна - и не успяваше.

Но гласът в телефона не беше нейният. Беше гласът на омъжена жена с деца, скучна работа и твърде много сълзи от сбъднати мечти.

Кога човек достига онази предел, след който вече отказва да наказва душата си с блянове за бъдещето?

Кога бъдещето става толкова тежко, че се превръща в котва, която те приковава в плитчините на настоящето?

Неговият спомен за него беше за момичето, което мечтаеше и с всеки свой дъх и живееше в бъдещето. Тя го рисуваше, извайваше, впиваше устни в него и пиеше от сладките му обещания. Безразсъдно до фаталност. Опиваше се до дъно. А после залепваше устните си до неговите и му вдъхваше живот и сила, каквито той никога не бе познавал.

- Един ден – обещаваха устните и – ще бъдем щастливи. Неприлично щастливи. Необятно щастливи. Незаслужено щастливи. Толкова невероятно  щастливи.

Тя палеше цигара от цигара и в танцуващия дим прожектираше онези зелени искри в образи и емоции, които превръщаха студентската квартира в разходки из Париж, в следобеди в Гринуич, в малки планети с вулкани и самотни рози.

Смееше се. И настояваше той да се смее с нея.

Обвиняваше го, че се опитва да бъде разумен, че търси сигурност, че е потънал твърде дълбоко в реалността на дните.

Наричаше го – „Моят мрачен Хамлет“.

После го целуваше по челото, сякаш е дете, и си тръгваше неочаквано - сякаш закъсняваше за празника на собствената си младост.

Той се опитваше да тича с нея, да лети с нея,  да се смее с нея, но тя го поглеждаше изпод вежди и му се караше- на шега, но и истински:

- Усмивката ти не е цяла! Спри да мислиш! Не разбираш ли - ти никога няма да пораснеш! Дори и да искаш – ти си моят Питър. Момчето Пан! А аз съм...

- Моята Уенди – довършваше шегата той, но никога не беше сигурен дали това, което тя вземаше за вълшебен прашец, всъщност не беше пясък от пустинята на съмнението, в която се лутаха небивалите му мисли.

Тя нямаше нужда от вълшебен прашец за да лети.

Тя носеше бъдещето в себе си - и то и беше нейната антигравитация.

Веднъж докато лешеше в скута му, а лютивият дим на цигарата и караше очите му да сълзят, постепенно гласът и утихна в мълчание.

Това беше първият път когато той усети студените пръсти на Тишината по дължината на  гърба си.

-         За какво си мислиш? – попита я той.

Тя всмукна замислено от цигара, издиша бавно и каза:

 – За детски чорапчета.

Той я погледна неразбиращо

-         Да - детски чорапчета. Закачени на простира на олющен балкон в панелен блок. Не е ли това най-красивото нещо на света?

Той се загледа в очите и.

Зелените искри в очите и пламтяха - и в тях имаше само един въпрос.

А той се поколеба.

Един живот по-късно, стиснал телефона в празната конферентна стая, приличаща на аквариум – от всичко на света най-много искаше да изкрещи отговора.  Същия, който тогава не беше намерил сили да каже. Защото бяха млади, защото имаше толкова важни неща за вършене – работа, сигурност, отговорности.

Не знаеше как са продължи.

Думите бяха неудобни. Неистински. Твърде тихи.

Паузите заплашваха да се превърнат във вечности.

— С какво се занимаваш сега? — успя да каже преди въздухът да напусне дробовете му.

Тя му отговори. Нещо за работа. Нещо за пролеми. Думи, които не означаваха нищо. И означаваха всичко.

Отново беше негов ред, но вече усещаше, че не иска да продължи.
— И… — започна той.

Гласът му увисна.

Ехото на смеха и съвсем заглъхна в кладенеца на спомените му.
— Семейство?... Деца?...

Пауза.

— Да — отвърна тя. — Три.

Той затвори очи.  Преглътна.

— А… щастлива ли си?

Не беше сигурен дали го изрече. Или въпросът само издъхна в мислите му.

Но тя му отговори. Този път паузата бе с един удар на сърцето по-дълга.

- Разбира се! – и веднага се засмя. Но в смеха и нямаше искри.

 

Той не се влюби в нея заради очите.
А заради едни детски чорапчета, които висяха на простир, който никога не видя.