Вторник

Събуди се в четири.
Както всяка сутрин напоследък.

Болката в кръста бе преминала в пулсиращ туптеж, който от време на време се стрелваше надолу по десния му крак и го караше да потръпва.

Затвори очи. Отвори ги.
Часът беше 04:17.

Опита да поспи още малко, но мислите му вече прескачаха от тема на тема — задачите за деня, проблемите без решение.

Когато стана 5:00, реши, че му стига толкова, и стана.

Внимателно се измъкна от леглото, за да не я събуди, и тръгна опипом по тъмния коридор към хола. Рамката на отворената врата светеше с бледа светлина, сякаш някое от децата беше забравило светната лампа.

Щом зави на прага обаче видя, че причината беше друга — луната.

Високо над съседния блок – тя светеше ярка, пълна и почти нереална.

В стаята бе достатъчно светло, така че не включи осветлението. Приближи се бавно и застана до прозореца.

Обикновено не отваряха пердетата. Те държаха света отвън — и тях, скрити от него. И си имаше причина.

През нощта беше поносимо. Понякога дори красиво — както сега. Тъмнината скриваше онова, което денят безмилостно навираше в лицата им. Но щом просветлееше, прозорецът се превръщаше в стена от погледи.

Петнадесет етажа сив, безличен бетон от другата страна на булеварда се втренчваше право в сърцето на дома им. Редици от тъмни и светнали правоъгълници — неподвижни, будни, чакащи — стояха като отворени очи, които не мигат.

А зад тях имаше планина!.. Със свое лице, красота и простор. Но оставаше невидима - скрита зад тази панелна стена, която не само затваряше хоризонта, а го изтриваше.

Сякаш тази сивота не беше достатъчна, точно зад тесния, винаги претъпкан паркинг, стърчеше още едно недомислие — скелетът на недовършена четириетажна гротеска от бетон и ръждясала арматура. Някога, вероятно, е била замислена като търговски център. Сега просто стоеше и се разпадаше. Разграбена, изрисувана и забравена.

Опря длани в перваза.
Луната му се стори далечна, почти надменна в небесното си безразличие.

Ако трябваше да подреди живота си по прозорците, зад които беше живял, нямаше да излезе история — само поредица от антракти на пиеса, която така и не успява да намери себе си.

 

Първият беше в старата им къща.
Винаги мрачен под сянката на стария, разкривен орех. Клоните висяха тежко и при вятър дращеха стъклото, сякаш търсеха пролука. И я намериха — не в стаята, а в сънищата му, където се връщаха нощ след нощ дълги години.

 

После — прозорецът в студентската квартира. Четвърти етаж, крайна стая. Отсреща — голямата, ленива река, извита като тяло на змия. Зад нея — равнина: пуста, безкрайна, притискаща.

И разбира се — заводът, който денонощно бълваше дим и миризми, просмукващи се навсякъде. Пет години повърхностно дишане — сякаш не бяха случайност, а урок: свиквай с малкото въздух и забрави, че изобщо можеш да дишаш с пълни гърди.

 

След това — евтината квартира в големия град. „Истинският“ живот започна с два пръста лед от вътрешната страна на кухненския прозорец. Вече бяха двамата и това им се стори смешно. Смехът обаче не издържа дълго — секна в мига, в който заговориха за деца и разбраха, че не могат да ги отглеждат тук.

 

И накрая този – прозорецът в хола, на апартамента, който купиха с повече надежда, отколкото възможности.

По време на бързия оглед брокерката говореше нервно по телефона и не пропусна да им намекне, че само ѝ губят времето. В този шум не видяха блока отсреща. Или не поискаха да го видят.

Сега вече беше невъзможно да не го вижда.

Въздъхна. Погледът му се плъзна по старата дограма и спря. Боята се беше напукала и се лющеше. Прокара пръст по нея и едно парченце падна.

Спомените нахлуха неочаквани.

Първата им пролет тук.

Тя стоеше на стол и боядисваше. Косата ѝ беше вързана и стърчеше на всички посоки. Прозорецът беше отворен, а тя съсредоточено довършваше фините детайли. Трябваше да приключат за един ден — според него невъзможно, но тя успя.

И през цялото време се смееше.

Той стоеше до нея и я държеше за краката. Не защото се страхуваше, че ще падне. Просто не искаше да я пусне.

 

Отвори прозореца и пое въздух с пълни гърди — вперил поглед в милостивия мрак на нощта.

Иззад вратата се чу шумът от казанчето в тоалетната. Тя влезе — сънена, с подпухнало лице.

— Олеле, колко е студено… Защо си отворил прозореца?

— Ела за малко — каза той.

Тя дойде. Погледна рамката.

— Боята се лющи.

— Оф… Този апартамент съвсем се разпада. Имаме ли боя?

— Не знам.

— Чакай да видя.

Излезе.

Той остана до прозореца. Искаше да ѝ каже нещо. За онази пролет. За смеха. За това как вярваха, че всичко което предстои ще бъде прекрасно.

Но думите не идваха.

— Няма боя — извика тя.

Той стисна парченцето боя в дланта си. Не каза нищо.

Мисълта не беше ясна, но усещането го удари в гърдите — животът им беше минал точно оттук и беше оставил следи по рамката, но не и в думите им.

Студеният въздух на утрото внезапно пресече дъха му и той се разкашля.

Затвори прозореца.

И потъна в началото на деня.

Вторник.