Моите текстове

Петър Страшимиров се ожени на 30 септември 2006 година. Имаше тържество, роднини, приятели, че дори и поп, и там — както му е редът — надиграване с кума с печен петел. Някой дори спомена за грандиозни фойерверки, които всички са гледали от терасата на хотела. Това наистина граничеше с абсурда, но пък беше потвърдено от няколко независими източника. По непотвърдени слухове гостите толкова харесали 25-годишната ракия на тъста, че никой не близнал от марковото уиски — твърдение, което звучеше откровено нелепо. Почти толкова нелепо, колкото и историята, че Петър сам, само със зъби, свалил жартиера на булката и после го размахвал победоносно като боен трофей. Това вече трябваше да е чиста измислица. Само дето имаше снимки, които го доказваха. За съжаление, Петър нямаше никакъв спомен нито за сватбата, нито за което и да било от описаните по-горе събития. На първи октомври Петър се събуди в огромно легло с намачкани чаршафи, без да има никаква представа нито кой е, нито къде се намира...

Николай седеше на пода и беше пръснал лего части по цялата холна маса. Краката му, обути в шарени вълнени чорапи, изплетени от баба му, шаваха напред-назад — сякаш си тактуваше, или просто не го свърташе мирен на едно място. Дядо му, Мартин, беше седнал на стола си и държеше в скута си дебела книга. Николай го поглеждаше от време на време скришом, аха да го заговори, но все се отказваше и продължаваше да сглобява и разглобява дребните части с малките си пръсти. Вече близо двайсет минути не беше казал и дума — нещо крайно нетипично за шестгодишния малчуган, за когото говоренето беше като дишането: трябваше да се случва постоянно, дори когато никой не го слуша. Дядо Мартин се чувстваше уморен и усещаше как вниманието му все по-трудно се връща към книгата. Преди час се бяха върнали от следобедната разходка в парка, на която Николай беше необичайно тих и замислен. Старецът усещаше, че нещо мъчи малкия мъж до него, но не искаше да го притиска. Затова се правеше, че чете, а всъщност внимат...

Щеше да се обади.  След ден. Или след седмица. Най-много след десетина дни. Поне това беше намерението му. Сутрин репетираше репликите в главата си. Какво щеше да каже отначало, каква шега щеше да използва, кои бяха точните думи. Хората го гледаха озадачени, когато избухваше в смях от някоя от остроумните си реплики. После някои се усмихваха и клатеха глави. Други започваха да гледат още по-намръщено. Но какво разбираха те от монологичната им любов. С времето тя започна да отговаря. Първо на по-баналните въпроси, от които зависеше посоката на разговора. Кратко „да“ или „не“ — и той беше толкова щастлив. В трамвая, увиснал на някоя лепкава тръба, ѝ разказваше за мечтите си, за малките случки и интересните хора, които беше забелязал в тълпата, за книгите, които четеше, за стиховете, в които я рисуваше с думи. Тя беше толкова… естествена и искрена в коментарите си. Винаги намираше шега, с която да го закачи, или му намигаше с някоя реплика — хей, приятелче, май започваш да се ...

Когато Денис откри плътно затворената кофа с надпис „Април 1986“ на тавана на старата им къща, нищо не му подсказваше, че тя ще промени живота му. Още повече че на пръв поглед кофата изглеждаше празна… макар да жужеше странно. По-късно същия ден баща му много се уплаши, щом я видя. Изхвърли я веднага, още щом прочете надписа. Не обясни защо. Само се развика, че това била лоша година и че дядо му е направил голяма грешка, като я е запазил. После дълго го гледа, прегърна го и го помоли да не казва на майка си. Денис не разбра от какво толкова се беше уплашил. Още повече че онази странна миризма на мокър бетон, пролетен дъжд и нещо метално, която първо го беше задавила, се разнесе още докато беше на тавана. Оттогава баща му всеки ден го пита как се чувства. И Денис всеки ден му отговаря, че се чувства страхотно. От снощи и двете му ръце започнаха да светят в тъмното. А това е толкова яко. Само че Денис така и не каза на баща си за това.

Георги си спомняше малко от старата им къща. А тя беше странна къща наистина. Като начало се намираше под нивото на улицата, а в другия си край — сякаш по магия — висеше над пропастта на реката. Къщата беше стара и, както всяка стара къща, имаше история. Освен всичко останало, се носеше слух — старите хора от квартала казваха, че в стените ѝ е заровено съкровище. Но когато някой ги питаше за подробности — дали става дума за злато, пари или скъпоценности — винаги получаваше в отговор мълчание и смутени погледи. Къщите обикновено събират хората — имат един покрив, превръщат хората в семейства. Само че къщата на Георги разделяше. Тя беше достроявана, защото с времето се раждаха все повече деца и ако някое все пак беше избрало — или било принудено — да остане, за него трябваше да се осигури пространство. Под същия този покрив. Но отделно от всички останали. Типично за семействата от този край — никой с никого не се обичаше. Георги беше на десет години, когато един ден, гледайки къщ...

Слънчевите лъчи проникваха през открития панорамен прозорец и го заслепяваха. Тя се размърда сънено в завивките и от устните ѝ се отрони стон. По лицето ѝ се плъзна усмивка. Очите ѝ леко потрепериха и се отвориха — сънени, търсещи и сини като небето в прозореца. Протегна се и закачливо го перна по носа. Усмивката ѝ засия и изпълни очите му с отблясъци. После, напълно неочаквано, дръпна чаршафа и се зави през глава. Що за игра беше тази? — Ела, намери ме — чу той гласа ѝ в главата си. О, но това беше толкова лесна игра. Той се размърда на мястото си и придърпа чаршафа над главата си. — Сега те спипах — помисли си той, но осъзна, че тя не беше там. Що за дивотия? Бързо издърпа нагоре сатенената завивка, но от нея нямаше и следа. Само слънцето светна в очите му и го заслепи. — Няма ме — чу той отново гласа ѝ в главата си и усети нежните ѝ пръсти по лицето си. Но как бе успяла да мине зад него? Пръстите ѝ бяха меки и хладни върху изгорелите му от слънцето клепачи. Докосванет...