Сватба

Петър Страшимиров се ожени на 30 септември 2006 година.
Имаше тържество, роднини, приятели, че дори и поп, и там — както му е редът — надиграване с кума с печен петел.
Някой дори спомена за грандиозни фойерверки, които всички са гледали от терасата на хотела. Това наистина граничеше с абсурда, но пък беше потвърдено от няколко независими източника.
По непотвърдени слухове гостите толкова харесали 25-годишната ракия на тъста, че никой не близнал от марковото уиски — твърдение, което звучеше откровено нелепо.
Почти толкова нелепо, колкото и историята, че Петър сам, само със зъби, свалил жартиера на булката и после го размахвал победоносно като боен трофей. Това вече трябваше да е чиста измислица. Само дето имаше снимки, които го доказваха.
За съжаление, Петър нямаше никакъв спомен нито за сватбата, нито за което и да било от описаните по-горе събития.

На първи октомври Петър се събуди в огромно легло с намачкани чаршафи, без да има никаква представа нито кой е, нито къде се намира.
Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че възглавницата му е неудобна, вратът го боли, а слънцето блести в очите му с някаква откровена лична неприязън.
Чаршафите бяха увити около краката му като доказателствен материал, а възглавници имаше навсякъде — по леглото, на пода, една дори до вратата, която изглеждаше така, сякаш е направила неуспешен опит за бягство.
Почти си изкара акъла, когато през червената мараня, която трептеше пред очите му, забеляза някакъв полу-гол мъж да го гледа втренчено от тавана.
Десетина секунди и около сто двадесет и четири удара на сърцето по-късно той осъзна, че това не е нападение с цел убийство, а огледален таван.
Голият мъж, захапал чаршафа и отчаяно опитващ се да не изкрещи, не го гледаше с враждебност, както му се стори първоначално, а с чист, животински, подбелващ очите ужас. И отгоре на всичко си беше самият той.
В отчаян опит да внесе реализъм в ситуацията, бясно препускащият му от ъгъл до ъгъл поглед внезапно се закачи за нещо и, противно на всякаква логика, успя да регистрира стъклената чаша с вода върху нощното шкафче.
Той се хвърли към нея с отчаянието на пенсионер, гонещ последния автобус за близкото село в шест и трийсет вечерта, само за да установи, че така жадуваната вода всъщност е сто процента водка.
Че е само четирийсет процента етилов алкохол щеше да разбере малко по-късно.

След, както му се стори – цяла вечност, успя да си поеме въздух от раздиращата кашлица и избърса с опакото на ръката си пълните със сълзи очи. След още две минути и петнадесет секунди ожесточена битка с чаршафите Петър успя да ги развърже от краката си и се изсули от леглото.
Тупна тежко върху дебелия мокет.
И върху една много красива — или поне такава беше секунди преди това — бяла дамска обувка с дълго, тънко токче.
Болката беше внезапна, концентрирана и достатъчно убедителна, за да го накара отново да напълни очите си със сълзи. Този път не успя да сдържи канския си рев.
Гласът му му се стори напълно непознат — дрезгав, пресипнал, сякаш принадлежеше на човек, който отдавна е крещял твърде много или твърде дълго.
Усети, че и гърлото го боли.
Успя някак си да се изтърколи настрани. Застанал на ръце и колене, той остана така известно време — по бельо, някаква бяла риза и нещо, което го душеше и щеше да открие по-късно, че е електриково-синя вратовръзка на жълти цветя. Задъхан и напълно отчаян, той си поплака тихо, докато се опитваше да овладее обърканото си тяло, заблудената си душа и натъртеното си съзнание, което подсмърчаше някъде до него, обърнало му гръб.

Костваше му неимоверни усилия да се изправи на крака.
В мига, в който успя, си даде ясна сметка, че самото стоене прав ще бъде истинското предизвикателство.
Краката му поддаваха, сякаш в стомаха му се беше разбудил епицентър на тектонична аномалия, а въртящата се стая само допълваше апокалиптичното усещане за настъпващ край на света — някак индивидуализиран, но напълно убедителен.
Очите му започнаха бавно да фокусират детайли от заобикалящия го хаос.
На перваза на прозореца се мъдреше лекьосан черен панталон, захвърлен с достойнството на човек, който никога повече няма намерение да го носи.
До него — строшена саксия и полегнал фикус, около който — с ужас осъзна той — се виждаха бели очертания, също както тебеширените контури на труповете в пресъздаваните от Холивуд сцени на престъпления.
Петър присви очи. Стаята се завъртя още веднъж, после спря и се надигна на пръсти, сякаш и тя искаше да види. Една минута и четиридесет и седем секунди по-късно, след като съзнанието му престана да се мята и пищи, той успя да асоциира бялото петно на килима като булчински воал.
Тази мисъл се залута някъде в празните коридори на съзнанието му, отплесна се в неизвестна посока и временно изпадна в неизвестност.
Навсякъде около леглото имаше рози. Накъсани цветя във всички възможни цветове и форми, като след взрив в ботаническа градина.
Две стъклени — а може би дори кристални — чаши стояха на пода. Едната беше счупена. Червеното вино се беше разляло в петна, които при сегашното му състояние изглеждаха подозрително като кръв.
И тогава го видя. Документ в рамка. С голям, безмилостно ясен надпис: БРАЧНО СВИДЕТЕЛСТВО.
Викът заседна в гърлото му като буца лед. Усети как му се повдига, но успя да предотврати съдържанието на стомаха си от спонтанно дефилиране по и без това изстрадалия килим. За всеки случай реши, че ще се почувства по-сигурен в банята.
Направи една предпазлива крачка — колкото да провери дали краката му изобщо възнамеряват да съдействат. После втора. После още една. Неочаквано, някъде дълбоко в хаоса, който вилнееше в него, се появи крехкото стъбло на надеждата, че може би всичко това има някакво логично обяснение.
Крачка по крачка продължи към банята, като на всяка стъпка нещо издаваше остър, метален и крайно неочакван звук — „цък“. Петър се престраши да погледне към краката си. За миг подът се втурна вляво, но после размисли и отново придоби стабилност. Целият килим беше осеян с някакви черни… неща. Той даде време на очите си да се фокусират с трепетното очакване да открие нещо болезнено, остро или най-малкото — незаконно.
Но това, с което беше осеян подът на хотелската стая, надхвърли въображението му с магнитуд, който не знаеше, че е възможен.
Фиби.
Десетки. Не — стотици. Може би хиляди… добре, не, не бяха дори стотици, но му се струваха невъзможно много и сякаш всяка една беше твърдо решена да се забие в стъпалата му с целенасочената злоба на недооценен дребен аксесоар.
Дотътри се до банята, придържайки се за стената като мореплавател, който стъпва на сушата за първи път от десет години и все още вестибуларният му апарат не вярва на спомените си.
Докато минаваше покрай вратата на стаята, забеляза, че някой беше подпъхнал сутрешния вестник под прага. На първа страница се мъдреше снимка на пищна сватба в кралски стил. Датата беше днешната.
Вече в банята той светна лампата с премерено движение. Светлината се взриви пред очите му в тягостна, пасивно-агресивна тишина.
Наведе се над мивката и разви крана, докато струята не потече силно и гневно. Пъхна длани под водата и усети как студът залива пожара на паникьосаното му съзнание. Наплиска лицето си — веднъж, два пъти, три.
Почувства се далеч по-добре.
Вдигна глава, все още със затворени очи, и опипом затърси кърпа. Попи стичащите се по лицето му капки и въздъхна с облекчение.
После отвори очи и се вгледа в лицето в огледалото.
Сърцето му спря.
То не беше това, което очакваше да види. Очите бяха подути. Погледът — чужд. Лицето — подпухнало, размазано, почти непознато. Петър се вгледа по-внимателно. Мъжът в огледалото също се вгледа.
Той опита да се усмихне.
Отсрещният не успя.
Нещо вътре в него започна да се свива.
„Това не съм аз“, помисли си. И тогава видя ваната. И по-точно — тялото във ваната. Облеченото в бяла дантелена рокля тяло, което лежеше неподвижно.
Червени петна от вино се разливаха по плата като доказателства от вечер, която очевидно е имала своите достойнства, но също така и порядъчно много контрааргументи.
Гримът по лицето на младото момиче се беше разтекъл в тъмни пътечки, а косата ѝ — разчорлена, почти диво разпиляна — стърчеше във всички посоки като ореол на изтощение и примирение. Тя не помръдваше.
Стаята притихна.
Петър усети как нещо студено се излива по гръбнака му. После чу глас, който отчаяно шепнеше нещо. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че гласът излиза от собственото му гърло.
А странните думи бяха едно безкрайно:
— Не. Не, не, не, не…
Той пристъпи бавно напред, а сърцето му блъскаше в гърдите му с обвинителна настойчивост.
Приближи се до ръба на ваната и се протегна с трепереща ръка, за да провери пулса ѝ.
В мига, в който пръстите му докоснаха кожата ѝ… непознатата изхълца високо. Оригна се. Отвори очи. Погледна го с размазан, но щастлив поглед… И започна да повръща.

След, както му се стори, цяла вечност от напъване и красноречиви звуци, непознатата избърса устата си с ръкава на роклята и прошепна, поемайки дъх на пресекулки:
— Това… никога… не се е… случило.
Петър се опита да преглътне — думите си, ужаса си, жалките си остатъци на самоуважение — но… не успя.
Отговорът му беше точно толкова красноречив, колкото и нейният.

Петър се подпря на студените плочки, опитвайки се отчаяно да си поеме достатъчно въздух, за да укроти разбеснялото се в гърдите му сърце. Не му се получи.
Момичето се опита да се намести в някаква прилична поза във ваната. Не ѝ се получи.
И в този момент в плуващото в аквариума на алкохолната амнезия съзнание на Петър Страшимиров се случи нещо неочаквано. Един загубен прежде спомен го връхлетя и го накара безразсъдно да изтича навън и да се хвърли на пода до вратата. Вестникът лежеше там — невинен, сгънат, безучастен.
Разгърна го с несигурни ръце.
Датата на първа страница го удари по-силно от „водката“ на нощното шкафче.
1 октомври 2026 година.
Петър премигна. После пак. И после отново.
Не, онзи в огледалото не беше непознат. Просто беше остарял с 20 години. Натежал с 40 килограма и побелял с три нюанса на сивото.
Онази нощ не беше вчера. Беше преди цял един живот.
И всичко наоколо не беше младоженският му махмурлук, който го беше ограбил от най-хубавата вечер в живота му. Това беше грандиозната катастрофа на последния му отчаян опит да си спомни. Да преживее отново. Да си върне неумолимо загубеното.
От банята се чу пресипналият глас на непознатата:
— Това никога не се е случило…
Явно и снощи фойерверките бяха били грандиозни. Но и този път не ги помнеше. Единственото, което щеше да му остане, беше споменът, че е забравил.