Тишина

Помниш ли ме?

О, аз вече съм те забравил. Но..понякога те сънувам.

Така ли? И какво сънуваш?

Старата ни къща.

И какво за нея?

Ти винаги лежиш в леглото на мама и тате.

И?

Не мърдаш. Просто седиш и слушаш.

Слушам?

Тишината. Струва ми се.

Странно е да слушаш тишината.

Не.  Тишината може да трупа в себе си време.

Какво означава това?

Наистина ли не знаеш?

Забравил съм – припомни ми.

Времето е... Времето е като книга оставена на масата. Може да изглежда тънка, но между страниците и е събран цял свят от хора, усещания, истории и ... погледи.

Погледи? 

Да, погледи. Не си ли забелязал – понякога не можеш да си спомниш лицата на хората, но помниш погледите. Защото погледите им са фотографии на твоята душа. Човек може да разпознае себе си единствено в нечий чужд поглед.

Звучи красиво. От къде знаеш всичко това?

В мен има много време.

Мислех, че аз съм този с многото време.

Не. Ти си пълен с пластове тишина.

Защо мислиш така?

Защото те сънувам как се опитваш да я разлистиш всеки път, когато успявам да те докосна в сънищата си.

Не разбирам.

Добре, затвори очи.

Затварям.

Сега се опитай да разгърнеш тишината си на някоя случайна страница.

Хм,..

Например, например – Болницата. Общата стая. Леглото, под което се криеш. Студената мозайка. Краката на лекарите и сестрите, които те търсят... Виждаш ли ги?

Не мога да повярвам... Да ... виждам ги.

Чуваш ли гласовете им? Колко са разтревожени, какви думи казват, какъв е звукът на емоциите им?

.... Не. Не чувам нищо.

Това е, защото тишината няма глас, а само...

Страх... Болка... Гняв... Разочарование... Тъга... Плач...

Да, само емоции. Времето запазва само усещанията. И тишината на моментите. Каква е тишината на болничната стая?

Мърснобяла – като чехлите, които ме търсят. Като нарязаните на парчета гумени ръкавици, които всеки път затъкват в раната ми. Като шала на мама, която ме гледа през стъклото, защото не я пускат при мен след часовете за визитация... Солена, както...

Сега разбираш ли – защо тишината е важна?

Не знам. Струва ми се, че разбирам. Кога се случи това?

За теб – преди 40 години.

А за теб?

Ще се случи ... скоро.

Но как е възможно да помниш неща, които не са се случили?

Случили са се. На теб.

А не те ли е страх?

А нима имам избор?

На мен ми се случиха толкова много неща... Неща, които не искам да помниш. Които аз не искам да си спомням. От които ме боли. От които се срамувам. Ще ми простиш ли за всичките черни страници, които ти предстои да прочетеш в книгата от тишина?

О, аз вече съм ги забравил.