Моите текстове

Всяко отпиване потискаше сетивните ми рецептори и замъгляваше мислите ми, карайки обстановката и предметите около мен да се променят неузнаваемо като например стените, които в някакъв момент започнаха да пристъпват неумолимо напред - сякаш играехме на някаква убийствена версия на "Капитане, капитане", и всеки миг когато клепачите ми се затваряха - ги усещах да ме притискат все повече и повече, изпълвайки дробовете ми с нагорещената, придобила някаква неестествена плътност и лепкавост тишина, която се вливаше в мен, и ме даваше в своята разслоеност и агресивна дисонантност, докато отровно-жълтеникавата светлина на висящата, като че обесена за тавана, самотна крушка, изпълваше стаята с дебнещи сенки, неумолимо връхлитащи с миметичната красота на нападаща с овладяна, почти филигрирана агресия, дива котка, които все по-смело се протягаха към мен от ъгли, които сякаш пулсираха - неестествени и разкривени ракурси на замъгляващото ми се зрение, докато съзнанието ми се разтваряше в ...

Марти си мислеше, че ако умре на рождения си ден в това щеше да има някаква болезнено красива житейска симетрия — като ехо, което се удря в невидима стена и се връща обратно, но вече кънтящо от неизбежност. Навън валеше. Автобусът беше студен и претъпкан. Смрачаваше се. Нещастният сив пейзаж отвън започваше да прилича на гротеска — през сълзящите от дъжда прозорци изглеждаше така, сякаш светът се разтича в една вездесъща, огромна локва от мрак. Беше цяло чудо, че си беше намерил място да седне. По това време на годината всички решаваха, че им липсват домашният уют, топлината и сърдечните приятели. И семейството — хората, които те обичат безрезервно, независимо от всичко, от всички и дори от самия теб. Поне така си ги представяше Марти — семействата. Той се прибираше при леля Мария. Беше паднала в банята точно преди празниците и оттогава не ставаше от леглото. Наложи се да зареже лекциите и университета, за да се върне и да я гледа. Защото нямаше кой друг. Същата причина, по...

  „Здравей, Джей „ Двете думи се появиха на екрана на телефона сякаш на шега. А той ги беше чакал повече от десетилетие. Беше ги мечтал, сънувал, жадувал, измислял. Беше си ги представял в толкова различни сценарии, монолози, изповеди... Погледна отново екрана, за да се увери, че са изпратени именно от нея. Снимката ѝ беше същата – анонимна: бяло цвете на фона на леко разфокусиран зелен връх в далечината. Да. Тя беше. И поздравът беше типичен за нейния кратък, безгрижен, почти нехаен стил. Сякаш последната реплика, която си бяха разменили – по същия този чат – не беше отпреди десет години и не беше „Сбогом, бъди щастлива.“ Усети как пръстите му сами се втурват към клавиатурата в абстиненцията на чувствата, които бяха вилнели в него толкова дълго — чувства, които се надяваше, че е овладял, забравил, убил безмилостно в себе си. С ужас откри, че през цялото това време се е самозаблуждавал. Това го нарани дори повече от небрежния ѝ тон. Неочаквано дори за самия себе си го напуш...

Днес Мери има рожден ден. Мария. От Русе. Зодия Стрелец. Една от най-добрите ми приятелки. Не съм я виждал от трийсет години. Разделихме се неочаквано, набързо и някак по инерция. Едно бързо „чао“ и „до скоро“ — и после всеки тръгна нанякъде. Забързан към плетеницата от малки и незначителни неща, които величаем, наричайки ги Живот . С Мария се запознахме в студентското градче. На купон — вероятно. Или може би в дискотека. Вече не помня. Има толкова много неща, които съм забравил. Толкова много фини детайли, които си струваха да бъдат запомнени, но които се стопиха в избледняващите всеки ден цветове на ежедневието. Няма значение къде сме се срещнали. Не помня и как разбрахме, че сме от една зодия, но това веднага се превърна в „нашето си нещо“. И двамата бяхме Стрелци — и това привидно незначително съвпадение ни свърза по някакъв особен, почти детски начин. „Здравей, Стрелецо!“ „Здравей, Стрелецо!“ Това беше нашият поздрав — интимен в своята простота, но винаги искре...

Погледни ме! Нека се огледам в очите ти. ... …Да, да... това съм аз. Истинският аз. Ти ме виждаш истински. Тук и сега… Не, не казвай нищо. Нека сега говоря аз. …Не е лесно… От къде да започна? Дали началото наистина е най-важно? Не знам. Но ще започна с началото - защото не зная с какво друго да започна. … Началото е през декември. Студен и мрачен ден. Валяло е сняг. Аз съм второто дете на майка ми. Първото не е оцеляло. Това, разбира се, тогава не го знам. (Разбрах го десетилетия по-късно.) Не знам и друго: аз съм последният и шанс да бъде „одобрена“ от родителите на баща ми - те най-искрено я мразят и правят живота и непоносим. Аз съм най-чаканото дете. Най желаното, най мечтаното, на което всички възлагат най-големите си надежди. В същото време аз съм най-голямото наказание и най-големият ужас на майка ми. Ами ако и този път се случи най-лошото? Ами ако и това дете не оцелее? Ами ако все пак проклятието на баща и - изкрещяно в онзи непоносимо горещ ден насред ...

Алармата на часовника извибрира и аз се събудих.  Погледнах с премрежен поглед: 5:30. Както всяка сутрин. Навън беше тъмно като в рог. Нощната лампа — онази, която държим заради децата — превръщаше стаята в застинало море от силуети. Огледах се. До мен Христина още спеше. Измъкнах се на пръсти, прекосих коридора и, вече в хола, светнах лампата — и подскочих, когато от дивана се чу: — Ей! Сърцето ми прескочи. Христина. Завита с одеяло, сънена. Явно бе станала преди мен. — Интересно — казах уж на шега. — Ако ти си тука… кой, по дяволите, е в спалнята? Тя сви рамене. Отидох до тоалетната, а после — напук на разума — реших да проверя. Надникнах в хола: Христина си беше там, завита през глава. Тръгнах обратно. Коридорът сякаш се беше издължил; пред мен имаше само мрак и тежка тишина. Чувах единствено собственото си дишане. Протегнах ръка към ключа. Щракнах лампата. — Ей! — чу се изпод завивките. Подскочих. Христина. Завита, сънена.  — Интересно… — прошепнах. — Ако ти си тука… кой, ...

 Метрото беше задушно и пълно с хора. Сънени, изстискани, смачкани, сиви хора, които – водени от своето отчаяние – бързаха, провлачвайки крака към отегчителното си, обречено ежедневие от повтарящи се, безнадеждни, безцветни часове в крещяща самота. Той се вглеждаше в лицата им — едно по едно — безкраен калейдоскоп от неразбираеми гротески. Във всяко откриваше собствената си болка, отчаяние и депресия. С всяко следващо лице, всяка прегърбена стойка, отпуснати ръце и уморени рамене, убеждението му, че е взел правилното решение, нарастваше. Странно, но сред този абсурден парад на мълчаливо отчаяние в часа пик, когато хората започваха поредния ден от доживотната си присъда, той осъзна, че открива в себе си странна удовлетвореност и спокойствие. Дори - покой. Не можеше да го нарече щастие, но беше нещо много близко до това. В слушалките му звучеше ритмичен, агресивен рок – бумтящи баси, гневни вокали и онази фалшива свобода, която само гневът може да имитира. Да — решението му беше прав...

Сънната апнея не просто ти пречи да спиш - в най-тежката си форма, тя накъсва реалността на неравноделни фрагменти, а после ги разбърква в синкопирана реалност, в която смисълът и хронологичността се превръщат в дисасоциетивен витраж от случайно сглобени кадри, които мозъкът ти, гладуващ за кислород, отчаяно се опитва да слоби в смислена интерпретация, но не успява, защото част от парчетата биват погълнати от болестта, която те убива откраднат миг, по откраднат миг. И ти оставаш да съществуваш на парчета, на епизоди, на случайни проблясъци, на болезнени примижвания, които не носят утеха, нито разбиране, нито фокус, нито смисъл - само едно постоянно, поглъщащо, побъркващо усещане за надвиснала, неизбежна, неконтролируема опасност и несигурност дали наистина съществуваш, дали наистина си ти, дали не нараняваш околните с твоята непособност, ограниченост, непълнота, нереалност, безсилие и двуизмерност на перспективата; ужас, който оттеква в теб в усилващ се, разрушителен, неуправляем, неуд...

Почти жив. Почти съзнателен. Почти сетивен. Почти целеустремен. Почти убийствен. … Откакто се родиха децата, оставяха светеща лампа и открехната врата на спалнята. За всеки случай. Когато бяха малки, често се будеха нощем — може би сънищата им бяха неразбираеми, може би ги плашеше липсата на смисъл. Идваха при тях плачещи, с протегнати в тъмното ръце и със затворени очи — сякаш самият сън не ги пускаше от обятията си. Но винаги търсещи и с протегнати ръце. Търсеха тях — родителите. Силните, разумните, тези, които могат да внесат ред в хаоса. Той спеше по-леко и винаги се събуждаше пръв; скачаше от леглото и ги прегръщаше, докато успокои бясно туптящите им сърца. Разказваше приказки, гушкаше ги и, по-често, отколкото му се искаше да признае, оставяше събудилото се дете да спи между тях. Но времето — този тих убиец на невинността — безжалостно отмина, без дори за миг да погледне през рамо. Децата спряха да идват. Дори и да сънуваха кошмари, вече можеха сами да ги преборят. Остана...