Пропускане към основното съдържание

Стрелец

Днес Мери има рожден ден.

Мария. От Русе. Зодия Стрелец.

Една от най-добрите ми приятелки.

Не съм я виждал от трийсет години.

Разделихме се неочаквано, набързо и някак по инерция.

Едно бързо „чао“ и „до скоро“ — и после всеки тръгна нанякъде. Забързан към плетеницата от малки и незначителни неща, които величаем, наричайки ги Живот.

С Мария се запознахме в студентското градче. На купон — вероятно. Или може би в дискотека. Вече не помня. Има толкова много неща, които съм забравил. Толкова много фини детайли, които си струваха да бъдат запомнени, но които се стопиха в избледняващите всеки ден цветове на ежедневието.

Няма значение къде сме се срещнали. Не помня и как разбрахме, че сме от една зодия, но това веднага се превърна в „нашето си нещо“. И двамата бяхме Стрелци — и това привидно незначително съвпадение ни свърза по някакъв особен, почти детски начин.

„Здравей, Стрелецо!“

„Здравей, Стрелецо!“

Това беше нашият поздрав — интимен в своята простота, но винаги искрен.

А как само вилнеехме по дискотеките с моята Мери… Бяхме неустоими, нахални, млади и неустрашими. Винаги в центъра на дансинга, винаги в ритъма на песента, в пулса на нощта, в онзи преливащ от енергия живот, който не виждаше граници.

После скитахме по улиците, смеехме се високо в намръщената тишина, без да ни пука за съня на хората или техните учудени погледи. Понякога се държахме за ръце — не от любов, а от усещането, че принадлежим на един и същ свят.

Мери беше почти с една глава по-висока от мен — стройна, с буйна черна коса, неудържима, също като характера ѝ. Лицето ѝ беше слабо, дори изпито, с точици от прекарана шарка. На него огромните ѝ очи светеха весело, с вечни искри в ъгълчетата.

Обичаше да се смее — и смехът ѝ беше най-свободното нещо, което познавах.

Дори намръщеният професор по статистика в зала в седем сутринта се пропукваше, когато нахълтвахме директно от дискотеката — с банички в ръце и няколко смачкани листа в джобовете.

Тялото ѝ беше болезнено слабо — понякога ми се струваше, че мога да преброя всичките ѝ кости. Но това не я смущаваше. Тя носеше раменете си като моден аксесоар.

Гласът ѝ — дълбок, почти басов — беше пълно противоречие с детския ѝ поглед.

Когато се преместихме в София, месеци наред обикаляхме фирми в търсене на някаква смислена работа. Все се уговаряхме да се чакаме пред университета и се спускахме надолу по булеварда към Орлов мост, разказвайки си за хората, които сме срещнали, и емоциите, които ни държат още топли. Нямахме пари дори за чай, но не ни пукаше — бяхме си достатъчни.
Мечтаехме на глас как ще се развие животът ни, за местата, които ще посетим, за успехите, които ни чакат.

Не, не се влюбихме един в друг. Обичах я с цялото си сърце и бях готов да направя всичко за нея — тя беше моят Стрелец. Чувствах я като част от себе си, но до там.

Тя се влюби, аз се влюбих, после си споделяхме и се лекувахме взаимно.

После нещата станаха твърде… житейски. Твърде истински. Твърде пораснали.

Намерихме работа. Аз често оставах до късно. Тя често пътуваше.
Седмици минаваха без да се видим. Влюбих се нещастно в неподходящо момиче, което разби сърцето ми. Тя намери тих, скромен младеж, за когото рядко говореше.

Виждахме се само на общи събирания.

И така — до онова последно кафе зад Шератон.

Прегърнах я набързо в тълпата, казах ѝ „чао“ — и се разделихме завинаги.

Днес е рожденият ден на Мери. Става на 48.

Сигурно има син, който прилича на баща си, и дъщеря, която носи нейната усмивка.

А аз имам едно въображаемо куче, Спасчо, с което сутрин ходим на въображаема разходка по нашия си булевард. И тогава си спомням — за дългите разходки с Мери, за нашите мечти. Някои се сбъднаха. Други не.

Надявам се да е щастлива.

— За какво си мислиш? — пита ме дълбок женски глас.

Поглеждам нагоре и се усмихвам. Това е жената, която идва всеки ден да ме види. Висока, слаба, с черни, неудържими коси. Носи ми книги от библиотеката и най-вкусните палачинки.

— За Мери — отговарям. — Днес е рожденият ѝ ден.

Тя ме гледа. Очите ѝ се пълнят със сълзи.

Аз не разбирам защо — но се радвам, че не съм сам.

Че слънцето пълни очите ми, а вятърът ми шепти почти разбираемо.

Тя не казва нищо. Само поема количката ми и ме бута към студената сграда с белите плочки по коридорите.

 

---

— Доктор Спасов, каква е тяхната история?

Лекарят сваля очилата си, потърква уморените си очи
и въздъхва.

— Преди трийсет години скача пред кола, за да спаси дете. Разминава се на косъм със смъртта и лежи месеци в кома. После, като по чудо, се събужда и всичко изглежда наред. Женят се, имата две деца. Тя казва, че са били щастливи.

Замълча за миг.

— И после?

— После нещо се счупива — прошепва тихо докторът. — Започва да забравя. Първо моментните спомени, после близките години, после децата, после брака. Сега помни само живота си преди катастрофата и момичето от младостта си.

— А тя?

— Тя помни всичко, разбира се. Той е нейният живот.

— И идва при него всеки ден?

— Всеки ден.





Коментари

Популярни публикации от този блог

Симетрия

Марти си мислеше, че ако умре на рождения си ден в това щеше да има някаква болезнено красива житейска симетрия — като ехо, което се удря в невидима стена и се връща обратно, но вече кънтящо от неизбежност. Навън валеше. Автобусът беше студен и претъпкан. Смрачаваше се. Нещастният сив пейзаж отвън започваше да прилича на гротеска — през сълзящите от дъжда прозорци изглеждаше така, сякаш светът се разтича в една вездесъща, огромна локва от мрак. Беше цяло чудо, че си беше намерил място да седне. По това време на годината всички решаваха, че им липсват домашният уют, топлината и сърдечните приятели. И семейството — хората, които те обичат безрезервно, независимо от всичко, от всички и дори от самия теб. Поне така си ги представяше Марти — семействата. Той се прибираше при леля Мария. Беше паднала в банята точно преди празниците и оттогава не ставаше от леглото. Наложи се да зареже лекциите и университета, за да се върне и да я гледа. Защото нямаше кой друг. Същата причина, по...

Безвъзвратно

Слънчевите лъчи проникваха през открития панорамен прозорец и го заслепяваха. Тя се размърда сънено в завивките и от устните ѝ се отрони стон. По лицето ѝ се плъзна усмивка. Очите ѝ леко потрепериха и се отвориха — сънени, търсещи и сини като небето в прозореца. Протегна се и закачливо го перна по носа. Усмивката ѝ засия и изпълни очите му с отблясъци. После, напълно неочаквано, дръпна чаршафа и се зави през глава. Що за игра беше тази? — Ела, намери ме — чу той гласа ѝ в главата си. О, но това беше толкова лесна игра. Той се размърда на мястото си и придърпа чаршафа над главата си. — Сега те спипах — помисли си той, но осъзна, че тя не беше там. Що за дивотия? Бързо издърпа нагоре сатенената завивка, но от нея нямаше и следа. Само слънцето светна в очите му и го заслепи. — Няма ме — чу той отново гласа ѝ в главата си и усети нежните ѝ пръсти по лицето си. Но как бе успяла да мине зад него? Пръстите ѝ бяха меки и хладни върху изгорелите му от слънцето клепачи. Докосванет...

Ръководство за употреба на чувствата

  Включването на уличното осветление ме изважда от унеса. Луминисцентните остриета пробождат очите ми и аз примигвам няколко пъти, докато се оглеждам наоколо — паркингът е полупразен. Не знам колко време съм седял в колата. Усещам тялото си болезнено, но тази болка е далечна — като заглъхващ в далечината тътен. Въздухът в дробовете ми е тежък и застоял. Гърлото — болезнено сухо, до степен че не мога да преглътна.  Не мога да мисля за това сега. Действам автоматично. Протягам ръка. Завъртам ключа. Моторът изръмжава…  ... Вкъщи съм. Седя на дивана с палтото върху себе си. Не знам кога съм се прибрал. Помня паркинга… преди това — входа на родилното… Тъмнината в стаята е лепкава. Пълзи по стените. Протяга се към мен. Пердетата са дръпнати, прозорците — слепи. Мъртви....  Умъртвени. Задушно е. И въпреки това не свалям палтото. Нещо ме спира. Може би предчувствието, че ако го съблека, днешният ден ще пробие последната ми защита и ще проникне в ме...