Пропускане към основното съдържание

Алкохол

Всяко отпиване потискаше сетивните ми рецептори и замъгляваше мислите ми, карайки обстановката и предметите около мен да се променят неузнаваемо като например стените, които в някакъв момент започнаха да пристъпват неумолимо напред - сякаш играехме на някаква убийствена версия на "Капитане, капитане", и всеки миг когато клепачите ми се затваряха - ги усещах да ме притискат все повече и повече, изпълвайки дробовете ми с нагорещената, придобила някаква неестествена плътност и лепкавост тишина, която се вливаше в мен, и ме даваше в своята разслоеност и агресивна дисонантност, докато отровно-жълтеникавата светлина на висящата, като че обесена за тавана, самотна крушка, изпълваше стаята с дебнещи сенки, неумолимо връхлитащи с миметичната красота на нападаща с овладяна, почти филигрирана агресия, дива котка, които все по-смело се протягаха към мен от ъгли, които сякаш пулсираха - неестествени и разкривени ракурси на замъгляващото ми се зрение, докато съзнанието ми се разтваряше в опиянението на алкохола, загубило представа за време, самосъзнание и идентичност — и така, докато накрая остана само едно дълбоко дишане зад гърба ми.

Обърнах се и се взрях в очите на другия, който също бях аз — но щастлив, живял живот, изпълнен с емоции, страст, радост, тъга, приключения и болка; усмихваше ми се, дишаше дълбоко, ала в смеха му имаше подигравка, дори погнуса, или по-скоро съжаление към образа, който стоеше пред него — чернобял, прозирен, разтварящ се в светлосенките... и бездиханен.



Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Изборът

Тишината се превръща в любов, когато друг я чуе по начина, по който я чуваш и ти. Думите са опит да превърнем усещанията в смисъл, без да разбираме, че всъщност споделеното мълчание е обещанието, от което имаме нужда. Ти си пред мен - спокойна, с търсещи вежди и изпълнена с притеснение усмивка. Усещаш, че този миг е началото на нещо по-голямо от нас. Опитвам се да запомня лицето ти точно в този миг. Рисувам го с думи в съзнанието си, защото образите стават първи жертви на времето.   Само думите ще превърнат образа ти в хербарий, между страниците на миналото ни. Понякога си мисля, че дори да мога да управлявам всяко твое вдишване и издишване, всяка твоя усмивка и всяка твоя сълза – пак ще те изгубя. Рано или късно чувствата ми ще се превърнат в спомен - жертва на страховете ми, доказателство за моето несъвършенство. Аз вярвам, че бъдещето ще ни поднесе дни, в които ще се будим високо в планината и под ленени завивки и ще се смеем тихо сякаш да не събудим посребрените със сня...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Портокали

1. Джейн обичаше да сънува така, както повечето хора обичаха да четат книги. За нея сънищата бяха вселени от емоции и цветове, в които времето се разпадаше на трепети, а миговете се разгръщаха в малки вечности. Там нямаше минало, нито форма, нито име — само крехкото усещане, че за миг е напълно жива. Понякога, в тихите минути на утрото, преди с нежелание да стане от леглото, си мислеше, че реалността е просто междинна гара, място, където човек изчаква следващия влак към себе си. В сравнение със сънищата будният свят ѝ се струваше извън фокус — сив и недовършен, като чернова, която така и не бе намерила време, желание или смелост да се допише. -- Да сънува беше толкова важно за нея, че бе организирала всяка своя вечер около ритуала преди заспиване. Точно в десет си вземаше топъл душ, който завършваше с кратко студено обливане. Подсушаваше се внимателно в пухкавия си светлосин халат, запалваше ароматна свещ и си приготвяше чай от лайка. Изпиваше го бавно, на малки глътки, в ...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Стълбите

Този сън се връщаше нечакан в нощите, когато умората и главоболието ставаха неудържими. Очите му сякаш се отлепяха от реалността, а клепачите ставаха прозрачни. Мислите се отскубваха от поводите си и се втурваха към високите скали на спомените, отвъд които небето синееше, а вълните бучаха страшно долу, в бездната. В съня баща му го носеше на ръце. Нагоре, нагоре. По стълбата, която сякаш нямаше край. Той я зърваше за миг — опряла горе в небето — и от това му ставаше неочаквано студено. И страшно. Затваряше очи и чуваше небето как бучи. И пулсира. Или това беше сърцето му? Премигване. Вече бяха в купето на стария москвич. Имаше още някой с него, но той не виждаше лица, само ръце — неестествено много ръце. Придържаха го, прегръщаха го, премятаха го. И очи. Очи върху невидими лица. Очи, пълни с ужас. Внезапно се появяваше любимата му синя кърпа. С нея го подсушаваха, след като се изкъпеше в детското корито. Но не беше синя, а червена. И тежка. И студена. И лепкава. От попилата кръв....
Публикуване на коментар
Прочетете още