Обувки

Кучета лаеха, фойерверки гърмяха, отваряха се хиляди бутилки шампанско, а някъде между всичко това един слаб мъж крачеше забързано в нощта, опитвайки се да не обръща внимание на празничната еуфория около себе си.

Накуцваше с левия крак, защото обувките, които беше намерил край кофата преди няколко дни, бяха протъркани на петата, а и малко му стягаха. Но иначе бяха здрави — и това му стигаше. Още по-хубаво беше, че времето не беше особено студено и дори прокъсаното палто, останало като единствен спомен от дядо му, успяваше донякъде да го сгрее.

Пръстите му бяха ледени, но засега не се нуждаеше особено от тях. Ръцете му трябваха само от време на време — за да маха на преминаващите таксита с надеждата, че някое ще спре.

Преди малко се беше огледал в една витрина — даваше си ясна сметка, че не изглежда платежоспособен. Едва ли някое такси щеше да спре, но това не му пречеше да опита.

Край него такситата прелитаха — обикновено пълни с весели, добре облечени хора, и, разбира се, не спираха. Дори и празните.

Нищо — имаше време до полунощ. С бърза крачка, може би щеше да успее да стигне, преди партито да е приключило. Ама как го бяха измислили само — новогодишно парти със свободен вход. За всички. Сигурно половината град щеше да е там. Много се надяваше да стигне навреме, за да опита нещо топло и вкусно. Напоследък ядеше само…

Не му се мислеше за това — стомахът му вече започваше да боли.

Неравните павета на разбитата улица затрудняваха бързия му ход, но още няколкостотин метра и щеше да излезе на големия булевард. Оттам щеше да е по-лесно.

Над вратата на един от магазините имаше часовник — минаваше десет. Оставаше му съвсем малко време, а имаше поне пет километра до залата с партито. Ех, поне да не му стягаха толкова обувките…

От един ъгъл неочаквано изскочи група младежи — явно пийнали и в пакостливо настроение. Джо се стресна за миг и почти се спъна в „новите“ си обувки, но успя да се задържи на крака. Усети как те леко се подгъват от безсилие. Но скоро щеше да хапне и всичко щеше да е наред. Топла, празнична храна.

— Ей, дрипльо! — извика един от младежите.

Джо се стегна и замръзна като диво животно на магистрала. Бяха го забелязали. Но защо? Нали беше празник?

— На тебе говоря, дрипльо! — извика същият младеж, а останалите му запригласяха. — Ела тука!

Не знаеше какво да направи. Как пък се случи да ги срещне точно в тази тиха уличка? Що за лош късмет. А как го сви само стомахът…

Той се спря и се обърна към момчетата.

— Мен ли викате?

— „Мен ли викате?“ — изимитира го едното момче, а останалите го заобиколиха и започнаха да го подбутват и ръчкат. — Накъде си тръгнал — към партито за бездомници ли?

Всички избухнаха в дружен смях. Видимо бяха подпийнали.

— Ами аз… — започна Джо, но някой го дръпна за ревера на палтото и той залитна, почти падайки.

— Опа, гравитация! — извика някой, а друг го блъсна настрани.

Джо ги разбираше — ако и той беше облечен в чисти, празнични дрехи, нямаше да иска да докосва такъв като него.

— Няма да имаш време да стигнеш, мой! Партито свършва малко след полунощ, а до залата има бая път!

Джо така и не разбра кога едно от момчетата замахна. Усети удара — далечен и неразбираем, сякаш не се случваше на него.

Преви се и, докато се опитваше да се задържи на крака, усети как някой го удари в гърба. Дори не успя да извика, когато почувства студените камъни, които сякаш скочиха нагоре и го удариха в лицето.

Силен спазъм разкъса стомаха му и той започна да се дави в отчаян опит да си поеме въздух.

— Ей! Какво направихте бе, идиоти?! — гласът беше женски.

Интересно — с тази групичка имаше и момиче?

Краката около главата му отстъпиха назад и пред лицето му, като на фокус, изникнаха огромни, ужасени очи. Джо успя да види само тях — сини и дълбоки като несбъднато щастие.

— Добре ли сте, господине? — попита гласът и той усети ръка върху рамото си.

Този малък жест на внимание го вцепени повече от болката, която разкъсваше вътрешностите му. Успя да си поеме въздух и реалността се завърна с цялата си болка, обида и парализиращ страх.

Ръката изчезна, а глъчката около него отново се надигна. Той не разбираше думите — чуваше само гласове: гневни, леко завалени, чужди.

Нещо леко го перна по лицето. Отново усети нечие присъствие близо до него — и аромат на сладост, на нещо, което можеше да оприличи единствено на спомен за младостта.

— Извинете приятелите ми… Те не са толкова лоши, но… — Джо не разбираше думите, но усещаше тона: загрижен, топъл, разтревожен, извинителен. Емоции, които никой не беше отправял към него от много, много време.

— Ето, оставям ви пари. Надявам се да ви помогнат. И… извинявайте.

Младите хора завиха зад ъгъла и гласовете им скоро изчезнаха.

Джо се опита да се изправи, но краката не го слушаха. Силите му бяха напълно свършили — сякаш ги беше издишал в нощта.

Някак си успя да седне върху камъните и се загледа в студените си ръце. Учуди се, че в тях имаше нещо. Не усещаше нищо.

Приближи дланите си до лицето — между пръстите бяха подпъхнати няколко банкноти.

За такси — помисли си той.

***

Пътниците в колата му обикновено бяха мълчаливи. Също като хората, които плащаха сметката. Разплащането винаги ставаше бързо, без да се гледат в очите — с притеснение и неудобство.

„Пътници“ — колко неточна дума. Те не пътуваха. Те вече бяха стигнали крайната си дестинация. Той само отнасяше телата им към мястото на последната им почивка.

Понякога, когато ковчегът беше отворен, си позволяваше да погледне лицата им — празни, но отекващи назад във времето с ехото на живота, който бяха преживели.

Той често се опитваше да улови това ехо — да го разшифрова, да вникне по-дълбоко в годините на триумфи, загуби, победи, любови, разочарования, тихи радости и болки.

Ако имаше нещо, което свързваше всички хора, возещи се в неговата кола, това беше болката — онази, до която всеки се беше докоснал и която отекваше по отпуснатите, вцепенени лица. Всичко останало беше различно — палитра от ъгли, светлосенки, несбъднати мечти и нереализирани стремежи.

Може би беше черноглед. А може би виновна беше професията му. Но никога не откриваше усмивка или щастие върху лицата на пътниците си. Затова вярваше, че покоят след живота е най-истинското и ценно нещо, до което човек може да се докосне.

Кучета лаеха, фойерверки гърмяха, отваряха се хиляди бутилки шампанско, а някъде между всичко това една катафалка се луташе, маскирана като такси, в търсене на нещо повече от покой в нощта, в която годината умираше.

Идеята беше безумна, но имаше нещо поетично в нея. Все пак това беше катафалка. А годината беше на смъртния си одър — оставаха буквално минути до последния ѝ дъх. Така че защо не? Фактът, че годината още беше жива, превръщаше катафалката в… такси. Нали така? Шантава работа.

И тогава той го видя — човека с овехтялото палто, подпрян на стената на къща в ъгъла на улицата.

Нямаше как да не го познае. В лицето на странника отекваше ехото на преживян живот — отпуснато в безразлично, примирено спокойствие. В ръцете си държеше банкноти.

Той намали и спря.

Излезе в прохладната нощ и, без да каже дума, помогна на умиращия да се качи. Последният дори не разбра какво се случва.

Потеглиха.

След малко той погледна към пътника си — и тогава видя усмивка. Истинска, блажена, искрена, спокойна усмивка, в която сякаш искреше вледенен, кристален смях.

Той също се усмихна.

Непознатият носеше неговите стари обувки.