Слънчогледи

Жълто – като омраза, като ненавист, като гняв. Като малка смърт във ваза без вода – без бъдеще, без обещания за вярност, без надежда. Бягство без завръщане.

В малката стая мебелите са стари и миришат на десетилетия. Миризмата на времето е миризма на прах и плесен. Тук то – времето – е спряло. Преди повече от 24 години – когато тя си тръгна.

Изглежда така, сякаш не е взела нищо със себе си – на огледалото все още са гримовете, бижутата и дори парфюмът ѝ. Няма нужда да го отварям – но гардеробът е пълен с дрехите ѝ. Не си е взела нито една от любимите рокли, нито една от любимите блузи. Леглото е оправено – точно така, както го остави. Все едно е бил поредният работен ден и всичко е трябвало да се случи по същия, ежедневен начин.

Масата е събрана, а в ъгъла ѝ има няколко цветни списания, разпилени листи, няколко молива и един химикал. Дори на нощната масичка има чаша. В нея е имало вода, но водата се е изпарила отдавна. Има и наполовина празен блистер с някакви таблетки – дори и тях не е взела.

Едното от чекмеджетата на ниския комод е леко отворено и вътре се виждат подредените чифтове чорапи. В другия край, под леглото, са оставени чехлите.

Пердетата са дръпнати – беше лято, когато си тръгна, и слънцето отрано се вмъкваше през прозорците. Сега са избледнели, но си личи, че са били зелени и с щампи на цветя. На единия от двата стола е преметната някаква дреха, но оттук не се вижда каква е точно. В краката на стола има два чорапа.

Стоя пред вратата и гледам през прозореца. Много странна врата – с прозорец. Явно не ѝ е било позволявано никакво лично пространство. Може би затова никога не я затваряхме.
Нищо чудно, че е избягала.

И все пак – Австралия. Звучи твърде драматично. Ако прекараме мислена линия оттук през центъра на Земята – най-вероятно ще излезе именно в Мелбърн, Австралия. Възможно най-далечната точка от този дом.

Къщата изглежда странна и незавършена с тази заключена стая. Като отрязана наполовина. Както и коридорът, който свършва внезапно с тухлена стена, набързо боядисана в някакъв сивкав цвят. Усещам как по гърба ми пролазват тръпки.

Не знам какво чувствам – дали е съжаление, или гняв, или омраза. Все още не мога да разбера. Защото ме е оставила на същите хора, от които е избягала. Обрекла ме е на същите гласове, на същите ръце, на същата омраза. А не е ли трябвало да се опита да спаси мен? Не ме ли е обичала повече от живота си? Не съм ли бил аз животът ѝ? Защо ме е… оставила?

Обръщам се и излизам бързо навън.
Голямата студена стая зад мен сякаш продължава в безкрая.

Помня колко ме беше страх да си лягам в дъното ѝ, върху онова легло, което беше сякаш в дъното на кладенец, до онзи прозорец, който висеше сякаш в нищото над хълма. С онази бучаща отдолу река, която така и не се укроти никога.

Спирам се на прага. Дворът е запустял и пълен с боклуци, донесени от вятъра. Времето е забравен двор, в който вятърът е натрупал… себе си.

Не. Този път ще вляза. Няма да имам друг шанс. Поемам дълбоко въздух, сякаш се гмуркам в бездънен вир, и се връщам отново назад до заключената врата. В джоба ми ключът тежи, сякаш е тухла.

Опитвам се да го вкарам в ключалката, но, разбира се, времето си е играло и тук – изкривило е бравата, изметнало е малкото езиче, напоило е с влагата си дребните части. Затворило е прохода отвън.

Но аз съм упорит – така ме научи животът. Натискам и въртя проклетия ключ, докато се намести някак в нещо. И когато натискам, ключалката се разпада в ръцете ми. Някак уморено и без сили става на жалки, засрамени парчета и се предава – победена. От какво? От моето желание, от времето или от присъдата да пази този миг заключен вече 24 години.

Оставям разтрошения метал да падне от ръцете ми. Дори шумовете в този коридор са мъртви и глухи.

Вратата се отваря сякаш сама – едва дочакала да си поеме дъх след две десетилетия гмуркане.

Стоя на прага на стаята и не смея да пристъпя. Но трябва.

Всичко е такова, каквото се виждаше през прозореца. Странно – но дори няма прах по мебелите.

Пристъпвам крачка, две. И стаята свършва. А преди ми изглеждаше толкова голяма.

Докосвам с върховете на пръстите вещите, оставени на масичката. По огледалото има тъмни петна, сякаш е разяждано от болест.

Леглото е по-високо, отколкото си го представях отвън, отколкото си спомням. Дали сънищата ѝ са били щастливи? Вероятно не. Или са били – и тя е тръгнала да ги търси по света? Или на другия му край?

И тогава забелязвам нещо, което не се виждаше отвън през прозореца. Една малка картичка, подпъхната в долния край на огледалото.

Не знам защо я забелязвам. Всъщност знам – тя е единственото цветно нещо, което виждат очите ми. Навеждам се, за да я взема, и за момент през мен преминава страх, че ще се разпадне в ръцете ми. Но тя не се разпада.

Жълти слънчогледи в жълта глинена ваза, поставена на маса. И синя стена отзад.

Жълто – като омраза, като ненавист, като гняв. Като малка смърт във ваза без вода – без бъдеще, без обещания за вярност, без надежда. Бягство без прошка.

Нямам нужда от друго сбогуване. Излизам, а стаята плува пред погледа ми. Извива се в сълзите ми, сякаш има ръце и иска да ме спре, да ме прегърне, да ме задържи.
Не успява.

Аз изплувам от бездната.

Зад мен вратата се трясва.

Вятърът се втурва да ме спре, да ме спъне, да ме върне. Не успява.

Качвам се нагоре по стъпалата покрай изсъхналата череша.

Пред вратата ми подават документите за подпис.

— Разрушете я до основи — казвам тихо, но твърдо.

Гласът ми за първи път е моят. Истинският.