Моите текстове

Помниш ли ме? О, аз вече съм те забравил. Но..понякога те сънувам. Така ли? И какво сънуваш? Старата ни къща. И какво за нея? Ти винаги лежиш в леглото на мама и тате. И? Не мърдаш. Просто седиш и слушаш. Слушам? Тишината. Струва ми се. Странно е да слушаш тишината. Не.  Тишината може да трупа в себе си време. Какво означава това? Наистина ли не знаеш? Забравил съм – припомни ми. Времето е... Времето е като книга оставена на масата. Може да изглежда тънка, но между страниците и е събран цял свят от хора, усещания, истории и ... погледи. Погледи?  Да, погледи. Не си ли забелязал – понякога не можеш да си спомниш лицата на хората, но помниш погледите. Защото погледите им са фотографии на твоята душа. Човек може да разпознае себе си единствено в нечий чужд поглед. Звучи красиво. От къде знаеш всичко това? В мен има много време. Мислех, че аз съм този с многото време. Не. Ти си пълен с пластове тишина. Защо мислиш така? Защото те сънув...

Петър Страшимиров се ожени на 30 септември 2006 година. Имаше тържество, роднини, приятели, че дори и поп, и там — както му е редът — надиграване с кума с печен петел. Някой дори спомена за грандиозни фойерверки, които всички са гледали от терасата на хотела. Това наистина граничеше с абсурда, но пък беше потвърдено от няколко независими източника. По непотвърдени слухове гостите толкова харесали 25-годишната ракия на тъста, че никой не близнал от марковото уиски — твърдение, което звучеше откровено нелепо. Почти толкова нелепо, колкото и историята, че Петър сам, само със зъби, свалил жартиера на булката и после го размахвал победоносно като боен трофей. Това вече трябваше да е чиста измислица. Само дето имаше снимки, които го доказваха. За съжаление, Петър нямаше никакъв спомен нито за сватбата, нито за което и да било от описаните по-горе събития. На първи октомври Петър се събуди в огромно легло с намачкани чаршафи, без да има никаква представа нито кой е, нито къде се намира...

Николай седеше на пода и беше пръснал лего части по цялата холна маса. Краката му, обути в шарени вълнени чорапи, изплетени от баба му, шаваха напред-назад — сякаш си тактуваше, или просто не го свърташе мирен на едно място. Дядо му, Мартин, беше седнал на стола си и държеше в скута си дебела книга. Николай го поглеждаше от време на време скришом, аха да го заговори, но все се отказваше и продължаваше да сглобява и разглобява дребните части с малките си пръсти. Вече близо двайсет минути не беше казал и дума — нещо крайно нетипично за шестгодишния малчуган, за когото говоренето беше като дишането: трябваше да се случва постоянно, дори когато никой не го слуша. Дядо Мартин се чувстваше уморен и усещаше как вниманието му все по-трудно се връща към книгата. Преди час се бяха върнали от следобедната разходка в парка, на която Николай беше необичайно тих и замислен. Старецът усещаше, че нещо мъчи малкия мъж до него, но не искаше да го притиска. Затова се правеше, че чете, а всъщност внимат...

Щеше да се обади.  След ден. Или след седмица. Най-много след десетина дни. Поне това беше намерението му. Сутрин репетираше репликите в главата си. Какво щеше да каже отначало, каква шега щеше да използва, кои бяха точните думи. Хората го гледаха озадачени, когато избухваше в смях от някоя от остроумните си реплики. После някои се усмихваха и клатеха глави. Други започваха да гледат още по-намръщено. Но какво разбираха те от монологичната им любов. С времето тя започна да отговаря. Първо на по-баналните въпроси, от които зависеше посоката на разговора. Кратко „да“ или „не“ — и той беше толкова щастлив. В трамвая, увиснал на някоя лепкава тръба, ѝ разказваше за мечтите си, за малките случки и интересните хора, които беше забелязал в тълпата, за книгите, които четеше, за стиховете, в които я рисуваше с думи. Тя беше толкова… естествена и искрена в коментарите си. Винаги намираше шега, с която да го закачи, или му намигаше с някоя реплика — хей, приятелче, май започваш да се ...

Когато Денис откри плътно затворената кофа с надпис „Април 1986“ на тавана на старата им къща, нищо не му подсказваше, че тя ще промени живота му. Още повече че на пръв поглед кофата изглеждаше празна… макар да жужеше странно. По-късно същия ден баща му много се уплаши, щом я видя. Изхвърли я веднага, още щом прочете надписа. Не обясни защо. Само се развика, че това била лоша година и че дядо му е направил голяма грешка, като я е запазил. После дълго го гледа, прегърна го и го помоли да не казва на майка си. Денис не разбра от какво толкова се беше уплашил. Още повече че онази странна миризма на мокър бетон, пролетен дъжд и нещо метално, която първо го беше задавила, се разнесе още докато беше на тавана. Оттогава баща му всеки ден го пита как се чувства. И Денис всеки ден му отговаря, че се чувства страхотно. От снощи и двете му ръце започнаха да светят в тъмното. А това е толкова яко. Само че Денис така и не каза на баща си за това.

Георги си спомняше малко от старата им къща. А тя беше странна къща наистина. Като начало се намираше под нивото на улицата, а в другия си край — сякаш по магия — висеше над пропастта на реката. Къщата беше стара и, както всяка стара къща, имаше история. Освен всичко останало, се носеше слух — старите хора от квартала казваха, че в стените ѝ е заровено съкровище. Но когато някой ги питаше за подробности — дали става дума за злато, пари или скъпоценности — винаги получаваше в отговор мълчание и смутени погледи. Къщите обикновено събират хората — имат един покрив, превръщат хората в семейства. Само че къщата на Георги разделяше. Тя беше достроявана, защото с времето се раждаха все повече деца и ако някое все пак беше избрало — или било принудено — да остане, за него трябваше да се осигури пространство. Под същия този покрив. Но отделно от всички останали. Типично за семействата от този край — никой с никого не се обичаше. Георги беше на десет години, когато един ден, гледайки къщ...

Слънчевите лъчи проникваха през открития панорамен прозорец и го заслепяваха. Тя се размърда сънено в завивките и от устните ѝ се отрони стон. По лицето ѝ се плъзна усмивка. Очите ѝ леко потрепериха и се отвориха — сънени, търсещи и сини като небето в прозореца. Протегна се и закачливо го перна по носа. Усмивката ѝ засия и изпълни очите му с отблясъци. После, напълно неочаквано, дръпна чаршафа и се зави през глава. Що за игра беше тази? — Ела, намери ме — чу той гласа ѝ в главата си. О, но това беше толкова лесна игра. Той се размърда на мястото си и придърпа чаршафа над главата си. — Сега те спипах — помисли си той, но осъзна, че тя не беше там. Що за дивотия? Бързо издърпа нагоре сатенената завивка, но от нея нямаше и следа. Само слънцето светна в очите му и го заслепи. — Няма ме — чу той отново гласа ѝ в главата си и усети нежните ѝ пръсти по лицето си. Но как бе успяла да мине зад него? Пръстите ѝ бяха меки и хладни върху изгорелите му от слънцето клепачи. Докосванет...

  Огледалото беше малко и евтино. Беше го сложила на рафта с книгите на Стайнбек. В него не можеше да види цялото си лице и трябваше да се завърта в няколко посоки, за да се огледа добре. Телевизорът говореше вместо тях, за да запълни тишината, в чиито краища отдавна се бяха оттеглили. Той дъвчеше с нежелание хапка от здравословния, леко прегорял омлет от белтъци. Още от сутринта устата му беше пресъхнала, а гърлото — болезнено стегнато. Опита да я прокара с глътка кафе, но горчивината му окончателно го отказа. Подпря глава в ръцете си - главоболието, с което се беше събудил, не утихваше. Сигурно щеше да остане с него до края на деня. Тя прокара гребена през косата си. Направи крачка назад в отчаян опит да види прическата си, но разбира се — не успя. Огледалото беше твърде малко. Преди двайсет години лежаха на земята в същата тази стая — върху надуваемия дюшек, който с гордост наричаха „семейната спалня“, — и си мечтаеха как ще подредят живота си. Тя винаги описваше своето ...

Дървото мъртво нека е покров на тялото ми празно, в тишина сковано, ще легна сам – без звук, без стон – готов да се простя с душата своя неразбрана. Ще бъде нощ. Ще бъде свят от после-сенки. И кукловодът-вятър лениво ще играе с тях със пръсти ще ги движи - безутешни, единствени свидетели на моя грях. Ще се свия на кълбо в позната поза, а погледът ми ще угасне непотребен ми, в очите стъклени сънят ще рецитира в проза  сонетите на изтлелите ми вече спомени. Ще потъна в бездната от нищота, в кънтежа глух на после-образи и после-чувства, ще се стопя, ще се разтворя във мъгла - стаил недоизказано предчувствие. И там под старото дърво, на сутринта ще се събуди някой друг - искрящ, в тебе вричащ се: трепетен, щастлив и неприлично млад, и искрено, и истински – обичащ се.

Жълто – като омраза, като ненавист, като гняв. Като малка смърт във ваза без вода – без бъдеще, без обещания за вярност, без надежда. Бягство без завръщане. В малката стая мебелите са стари и миришат на десетилетия. Миризмата на времето е миризма на прах и плесен. Тук то – времето – е спряло. Преди повече от 24 години – когато тя си тръгна. Изглежда така, сякаш не е взела нищо със себе си – на огледалото все още са гримовете, бижутата и дори парфюмът ѝ. Няма нужда да го отварям – но гардеробът е пълен с дрехите ѝ. Не си е взела нито една от любимите рокли, нито една от любимите блузи. Леглото е оправено – точно така, както го остави. Все едно е бил поредният работен ден и всичко е трябвало да се случи по същия, ежедневен начин. Масата е събрана, а в ъгъла ѝ има няколко цветни списания, разпилени листи, няколко молива и един химикал. Дори на нощната масичка има чаша. В нея е имало вода, но водата се е изпарила отдавна. Има и наполовина празен блистер с някакви таблетки – дори и т...